Двадесет минути

    - Направи се на динозавър, моля те! - малката Мими се усмихна и разкри ред малки бели зъбки.  Момиченцето направи най-умилителната си физиономия и в очите и блеснаха два диаманта.- Моля-я-я!. 

    Беше седнала в леглото, държеше одеалцето си с две ръце. Сумракът в детската стая бе разкъсван само от една малка лампа - въртележка, която проектираше звезди и планети по тавана и стените.

    - Време е за сън. - Димитър стоеше под рамката на отворената врата в очаквателна позиция. Силуетът му се виждаше на фона на светлината от лампата в коридора. - Като става дума отдавна трябваше да си заспала.  Хайде, гушвай мечо и лека нощ.

    Понечи да затвори вратата, но пореден сърцераздирателен стон го спря.

    - Моля те. Остани при мен докато заспя. Обещавам да заспя много бързо. - малкото момиченце се беше завило до носа и надничаше хитро като мишле в мрака.

    - Вече си голяма. Няма ли да се справиш сама.

    - Няма да мога, тате. Страх ме е от тъмното.

    Димитър беше изморен след дългият работен ден и искаше просто да се отпусне на дивана с бира в ръка. След малко започваше полуфинал от Шампионската лига, който искаше да гледа. Може би щеше да успее да хване началото, ако Мими заспи бързо. Рядко ставаше така обаче. Времето минаваше в надничане, опити за игра и смях под одеалцето. Въздъхна.

    - Ако можеше да пропусна тези двадесет минути.. - измърмори под носи си Димитър и се отпусна в креслото на десен с палячовци, до леглото на момиченцето.

    - Ето, ето.. Той не ги иска. Дай ми ги на мен. - старецът се беше изправил от болничното легло и превъзбудено сочеше с пръст своят по-млад образ, който клюмаше в креслото. - Каза че не ги иска. Нали така? - погледна Смъртта в очакване и затаи дъх в очакване на решението и.

    Прегърбената фигура с забулена с качулка вдигна глава към него и откри празните очни ями на черепа си. На Димитър му се стори че изглежда озадачена, до колкото скелет без плът можеше да излъчва емоции. Застина за момент и кимна. Въпреки че Смъртта беше дошла при него преди няколко минути, му се струваше че я познава от началото на времето.

    Случи се в 22:03. Усети как ръка му изтръпва. Опита се да натисне бутона, с който можеш да повикаш медицинска сестра, но му прилоша. Усети как сърцето му прескочи и пред очите му причерня. И изведнъж лекота. Помисли че и този път му се е разминало. Преди три дни го докараха в болница с инфаркт. Четвърти поред. 

    Напоследък много мислеше за Смъртта. Знаеше че някой ден ще дойде за него, но всеки ден се надяваше да не е днес. И ето че този ден настъпи. Изведнъж му олекна и седна в леглото, чувстваше се лек като перце. Всички болки в старото му тяло изчезнаха. А той имаше много и най-различни. Беше за осемдесет и пет.

    Сякаш всичко в осветената от студена неонова светлина болнична стаята посивя и излезе от фокус. Към него пристъпи висока и слаба тъмна фигура, стискаща коса в кокалестите си ръце. Лицето и бе скрито качулка.

    - Това ти ли си, Смърт?!? - Старецът се надигна от леглото за да разгледа по-добре своят посетител. - Най накрая ме намери. 

    - Накрая намирам всеки. - силуетът се приближи с бавно и плавно движение, сякаш не крачеше ами плуваше над ухаещите на белина теракотени плочки, покриващи болничния под.

    - Наистина изглеждаш така. - Старецът почти се претърколи от леглото от изненада,  все още не свикнал с лекотата на движенията си. - Мислех че това е измишльотина на филмите.

    - Аз съм абстракция. Нямам лик. Това - ръката на Смърт посочи към покрития с качулка череп -  е дело на твоето въображение. 

    Димитър чуваше гласа и ясно в главата си. Забеляза че челюстите на черепа не се движат, когато говори.  

    - Ако беше индианец Лакота, срещу теб щеше да стои голяма бяла сова.

    - Какво следва? - попита старецът с трепет в гласа.

    - Край. Или ново начало. Ела с мен и ще разбереш. - костеливата ръка се пресегна през леглото.

    Бързото развитие на ситуацията го уплаши.

    - Не искам да свърши. Нека поживея, поне още малко. - старецът плахо се отдръпна назад в леглото и се скри зад болничния си чаршаф, като зад щит.

    - Времето ти на този свят изтече. Сърцето ти спря да бие и тялото ти е вече необратимо повредено. 

    Хладнокръвното спокойствие с което говореше за края на собственото му тяло, като за развален плод, го наскърби. Когато видя Смъртта се почувства окрилен, че спомените и чувствата му, всичко което е, няма да изчезне безвъзвратно в небитието. Помисли си че щом има Смърт, има и душа и под някаква форма ще продължи да чувства , мисли и съществува. Сега обаче го налегна тъга. Винаги бе приемал тялото си като неизменна част от себе си, а сега трябваше да се раздели с него. Докосването на Смъртта щеше да му отнеме нещо повече от старото му тяло.

    - През живота си пропилях съм толкова много време. Не мога ли да използвам малко от него? - попита с надежда възрастният мъж.

    - Всеки момент е ценен за живия. Няма да бъде честно спрямо по-младия Димитър.

    - Не всеки. Имам толкова много спомени. - старецът затвори очи и около него се наредиха моменти от живота му, преминаващ на забързан каданс. Сякаш огромни кинематографи проектираха във въздуха около леглото спомените му от най-ранна детска възраст, брез бурните му юношески преживявания, до най-скорошни събития. Паметта му се беше изострила и помнеше всеки един момент от живота си перфектно.

    - Виж колко време пилея като дете. Скучая и чакам да ме извикат за обяд. Не мога ли да поживея там за момент. - посочи един спомен, я който момче се излежаваше под дърво и гледаше облаците. - Добре помня този прекрасен ден. Майка ми беше направила леща с меродия. - Добави той с блага усмивка. - Как бих желал да я опитам за последно. 

    - Този миг принадлежи на момчето Димитър. Дори да скучае, той не се е отказал от времето си на Земята. - отговори му строго Смъртта. - Това би било кражба.

    Образът на тридесет и пет годишния му аз, който приспива невръстната си дъщеря изведнъж изплува пред очите на старецът.

    “Ако можеше да пропусна тези двайсет минути”

    Сочещият пръст на стареца. “Дай ми го..”. Немигащи отворени очи в очакване на решението и.. Широка като пропаст пауза.. И тихо кимване на забуления в качулка череп. Светлината в болничната стая угасна. Притъмня. Димитър различи светещи фигури на планети по стените. Беше в стаята на Мими.

    

    Димитър се изненада, колко светкавично се промени всичко. Погледна ръцете си. Почувства се млад, бърз, пълен с живот. Изумено завъртя глава. Беше в детската стая в стария им апартамент. Големия шкаф, тази лапа от Коледа, рисунките залепени с тиксо по стената, прилежно сгънатите и дрешки на столче до леглото. Миришеше на детски шампоан. И тя. Кичурите на русата и косичка се бяха разпилели по възглавницата. Стискаше очичките си прекалено силно - правеше се че спи. Колко мило му стана да я види отново такава. Знаеше точно какво трябва да направи. Изправи се от креслото и вдигна тениската си над главата.

    - Тате? - невръстното момиченце отвори очи и надигна глава от възглавницата.

    - Раррррр!!! - Димитър вдигна ръце като тиранозавър и с един скок се озова до леглото и - Аз не съм татко, аз съм таткозавър.. И съм много гладен.

    Мими запищя от удоволствие. Изправи се на леглото и скочи в прегръдките на баща си, а той я завъртя няколко пъти около себе си. Затанцуваха. После се смяха. Лазиха по земята на четири крака. Язди го на конче. Мушна се при нея под одеалото и си направиха палатка. Смяха се още. Разказваха си смешки и после пак бяха динозаври.

    Безценните секунди бързо излитаха. Димитър ги на ум броеше и знаеше точно колко му остават и не съжаляваше ни най-малко за начина по-който ги прекарва.

    Мими се мушна в леглото и се зави с одеалцето си, изморена от неочакваните нощни приключения. Очичките и вече сами се затваряха.

    - Май съм готова за сън. - звънливият смях и смях утихна и тя стана изведнъж стана сериозна. - Можеш да ме оставиш сама, тате. Мисля че ще се справя.

    Димитър подпъхна одеалото под босите и крачета, погали я по главата и нежно целуна челото и. Отдалечи се бавно и спря под рамката на вратата.

    - Знам че ще се справиш. 

    Щеше да се справи чудесно. По-рано този преди обед Мими го посети в болничната стая, като възрастна жена. Само че вече никой не и казваше Мими. Беше станала прекрасен човек, който на свой ред имаше семейство, деца и внуци.

    Последното, което видя детето преди да заспи беше силуета на баща му под рамката на вратата, на фона на жълтата светлина от лампата в коридора. Махаше и с ръка. Затвори очи и потъна в дебрите на съня.

    Звукът от тихото чаткане на обувките на медицинската сестра отекваше в болничния коридор. Отразяваше от голите стени и достигаше чак до асансьорите. Болничната тишината през нощта винаги е най-дълбока и всеки звук, който дръзваше да я наруши се разнасяше на далеч. Сестрата надникваше през вратата на всяка стая за да се увери че всичко е наред с пациентите, които я обитават. В края на коридора я чакаше машината за кафе, а след това дълго нощно дежурство и тя не отделяше повече от няколко секунди на всяка стая. Озадачи я старецът от 307-м стая, който бе вдигнал ръката си и махаше на някой, който само той виждаше с усмивка на уста. След това ръката му бавно се отпусна.