Публикации

Олигофрен

     Доктор Костадинов подпечата документа със стар дървен печат с лъщяща от употреба дръжка. Първо го удари в мастилника, после се чу едно силно “пльок” и миризмата на мастило изпълни стаята, допълвайки тази на стари книги и мухъл, които винаги витаеха в кабинета на завеждащия клиниката психиатър. Загубилият с времето цветовете си старец вдигна току-що подпечатания лист хартия и го огледа вяло над очилата си. Доктор Костадинов винаги гледаше над очилата. Наско си мислеше, че лекарят ги носи само така, за да се вписва в общата картина. Всички лекари в клиниката носеха очила и бели чехли, които тътреха вяло по коридорите. Въобще всичко правеха вяло - едно от нещата, по които се различаваха от санитарите. Те, на свой ред, носеха маратонки и правеха нещата енергично. Вървяха по коридора енергично, пушеха цигари в двора енергично, сякаш нямаха търпение да ги изсмучат с енергични дърпания, удряха пациентите енергично. Не можеше да си представи санитар да удря вяло. От тази мисъл Наско с

Двадесет минути

     -  Направи се на динозавър, моля те! - малката Мими се усмихна и разкри ред малки бели зъбки.  Момиченцето направи най-умилителната си физиономия и в очите и блеснаха два диаманта.- Моля-я-я!.       Беше седнала в леглото, държеше одеалцето си с две ръце. Сумракът в детската стая бе разкъсван само от една малка лампа - въртележка, която проектираше звезди и планети по тавана и стените.      - Време е за сън. - Димитър стоеше под рамката на отворената врата в очаквателна позиция. Силуетът му се виждаше на фона на светлината от лампата в коридора. - Като става дума отдавна трябваше да си заспала.  Хайде, гушвай мечо и лека нощ.      Понечи да затвори вратата, но пореден сърцераздирателен стон го спря.      - Моля те. Остани при мен докато заспя. Обещавам да заспя много бързо. - малкото момиченце се беше завило до носа и надничаше хитро като мишле в мрака.      - Вече си голяма. Няма ли да се справиш сама.      - Няма да мога, тате. Страх ме е от тъмното.      Димитър беше изморен сл

Елха за Илия

     Бай Илия беше подпрял лактите си на изтърканата мушама, покриваща масата в гаража. Главата му тежеше и я държеше две ръце, като любеница. Гледаше как на дъното на полупразната бутилка от ракия танцува отражението на крушката, окачена на жица на тавана. Дървата в малката печка тихо пукаха и го отнасяха надалеч. Дълбоки мисли владееха ума му.      Когато седна тази сутрин да пие, нещата изглеждаха друго яче. Светът беше сив и зъл, човеците завистливи и пакостливи, а той - жертва. Не само от сутринта - цял живот така. Пренебрегван, наритан, изигран. От тях. Те. Все Те го правят. Крадат го, прецакват го, тровят душата му.  Защо все него, а не например Ванко - горския. Или пощаджията, дето на скоро си купи нова кола. Дванадесет годишна Астра - сам си я докара от Кьолн. И за по-горен взе да се има. Пу. Да го Господ убие.      Днес беше Бъдни вечер и дебела сива облачна завивка застилаше зимното небе. Някъде след обяд, през мръсното прозорче на гаража се прокраднаха няколко жълти слънчев